Повод да напиша това изложение бе и извършената наскоро проверка от Комисия за защита на потребителите над дейността на 25 банки в страната, вследствие на която беше установено прилагането на пет групи нищожни /неравноправни/ клаузи в типовите договори и общите условия на банките за кредитиране, част от които които определят пряко размера на дълга / главница, договорни лихви, наказателни лихви/ или хипотезите за предсрочна изискуемост на кредитите. В резултат на извършената мащабна проверка от КЗП банките модифицираха типовите си договори до степен, приемлива от комисията. Доколко промените ще поставят в положение на равнопоставеност новите кредитополучатели и ще предотвратят възможността банките едностранно да променят основни параметри по вече сключени договори за кредит, бъдещето ще покаже.

Съгласно установената съдебна практика на съда на ЕС въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им. / Вж. Решение от 27 юни 2000 г. по дело Ocйano Grupo Editorial и Salvat Editores (C‑240/98—C‑244/98, Recueil, стp. I‑4941, точка 25) и Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro (C‑168/05, Recueil, стp. I‑10421, точка 25)./. С оглед на това положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както следва от съдебната практика, касае се за императивна разпоредба, целяща замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (Вж. Решение по дело Mostaza Claro и Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM (C‑243/08, Сборник, стр. I‑4713, точка 25). За да се осигури защитата, която се цели с Директива 93/13, Съдът многократно е посочвал, че неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса (Вж. Решение по дело Ocйano Grupo Editorial и Salvat Editores, Решение по дело Mostaza Claro и Решение от 6 октомври 2009 г. по дело Asturcom Telecomunicaciones (C‑40/08, Сборник, стр. I‑9579, точка 31). С оглед на тези принципи Съдът е постановил, че националният съд е длъжен служебно да прецени неравноправния характер на договорна клауза ( вж. Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones). Според Съда възможността съдът служебно да провери неравноправния характер на дадена клауза е „средство, подходящо за постигане на поставената в член 6 от Директива 93/13 цел да бъде предотвратено обвързването на отделния потребител с неравноправна клауза, което също така способства за постигане на целта по член 7 от тази директива, тъй като такава проверка може да има възпиращ ефект и да допринесе за прекратяване на практиката на продавачите или доставчиците да използват неравноправни клаузи в потребителските договори“( Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis (C‑473/00, Recueil, стр. I‑10875, точка 32) и Решение по дело Mostaza Claro). Тази призната на съда възможност при това се приема като необходима „за гарантирането на ефективната защита на потребителя с оглед по-специално на немалкия риск последният да не познава правата си или да среща затруднения при упражняването им“( Решение по дело Cofidis и Решение по дело Mostaza Claro). За да бъде постигната посочената цел, член 7, параграф 1 от Директива 93/13 налага на държавите членки задължението да предвидят „подходящи и ефективни мерки“ за ефикасно отстраняване на неравноправните клаузи. Това изискване означава по- специално, че трябва да съществува възможност за забрана на използването на неравноправна клауза извън обхвата на отделния случай. В това отношение може да става въпрос за инструменти както с гражданскопроцесуален, така и с административноправен и наказателноправен характер или свързани с опазването на обществения ред инструменти (Ebers, M. Unfair Contract Terms Directive (93/13) in: EC Consumer Law Compendium – Comparative Analysis (ed. Hans Schulte-Nцlke/Christian Twigg-Flesner/Martin Ebers), р. 422 sq., предлага преглед на различните инструменти на национално равнище. От този преглед е видно, че всички държави членки предвиждат съдебни производства за целите на забраната на неравноправни клаузи. В някои държави членки се прилагат административноправни инструменти, докато предявяването на колективни искове е възможно във всички държави членки.). Във връзка с въпроса какво правно действие трябва да имат решения на национално равнище, така че да се постигне по подходящ начин целта за защита на потребителите, преди всичко следва да се напомни основната разпоредба, съдържаща се в член 6, параграф 1 от Директива 93/13, съгласно която въпросната клауза „не [е] обвързващ[а] за потребителя“. Следователно Директивата определя произтичащата от неравноправния характер правна последица като задължително условие за държавите членки. Необвързващият характер на дадена клауза за потребителя по смисъла на Директивата означава, че потребителят не може да бъде правно обвързан от неравноправната клауза. Тежестите за потребителите, определени в такава клауза, ab initio нямат правнообвързващо действие. Следователно необвързващият характер съществува ipso iure, не зависи от постановяването на съдебно решение. Съдът само установява, че не е било възможно съответните правила да обвържат потребителя (Вж. Kapnopoulou, E. Das Recht der missbrдuchlichen Klausel in der Europдischen Union, Tьbingen 1997, р. 150 sq) В този смисъл е и Решение по дело Ocйano Grupo Editorial и Salvat Editores в което Съдът постановява, че „[п]реследваната с член 6 от Директивата цел не може да бъде постигната, ако потребителите са длъжни сами да се позовават на неравноправния характер на договорна клауза[, и че] ефективната защита на потребителите може да бъде гарантирана само ако на националния съд бъде признато правото да преценява служебно такава клауза“ ). От друга страна, следва да се напомни Решение по дело Pannon GSM в което Съдът уточнява тази съдебна практика в смисъл, че „член 6, параграф 1 от Директивата не може да се тълкува в смисъл, че неравноправната договорна клауза не е обвързваща за потребителя само когато той изрично е поискал това“. Съдът се обосновава с факта, че „[т]акова тълкуване всъщност би изключило възможността националният съд да преценява служебно неравноправния характер на договорна клауза при проверката на допустимостта на отнесеното към него искане, без потребителят изрично да е поискал това“. Посочената съдебна практика следва да се разбира в смисъл, че първо, националният съд има произтичащото от правото на Съюза задължение за служебна проверка на неравноправните клаузи и, второ, че необвързващият характер на неравноправна клауза трябва да настъпва ipso iure(Вж. Heinig, J. Die AGB-Kontrolle von Gerichtsstandsklauseln — zum Urteil Pannon des EuGH. Europдische Zeitschrift fьr Wirtschaftsrecht, 2009, р. 885, който тълкува изводите, направени от Съда в това решение, в смисъл, че задължението на националния съд за служебна проверка безспорно предполага, че съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13 неравноправните клаузи са нищожни ipso iure и не е необходимо потребителят да се позовава на тази нищожност; Borges, G. AGB-Kontrolle durch den EuGH, Neue Juristische Wochenschrift, 2001, р. 2061.) . Ето защо ролята, възложена на националния съд от правото на Съюза в разглежданата област, не се ограничава само до правото да се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, а също включва задължението служебно да разгледа този въпрос, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства (вж. Решение по дело Pannon GSM). 

        Съгласно ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ Г-ЖА V. TRSTENJAK, представено на 6 декември 2011 година по Дело C‑472/10 ( Nemzeti Fogyasztуvйdelmi Hatуsбg Срещу Invitel Tбvkцzlйsi Zrt ) Договорна клауза, в която продавачът или доставчикът предвижда едностранно изменение на общите условия на продажба, без изрично да описва метода за променяне на цената или без да посочва в договора основателна причина, попада в хипотезата, посочена в точка 1, буква й) от приложението към член 3, параграф 3 от Директивата. В компетентността на националната юрисдикция обаче остава да прецени неравноправния характер на съответната клауза за всеки отделен случай. Директивата допуска национална правна уредба, която предвижда нищожност ipso iure на такава клауза“.

При все това от съдебната практика също следва, че Съдът може, при упражняване на предоставеното му от член 267 ДФЕС правомощие да тълкува правото на Съюза, да тълкува използваните от законодателя на Съюза общи критерии за определяне на понятието за неравноправна клауза. Напр. съгласно Решение по дело Pйnzьgyi Lнzing Съдът е компетентен да тълкува по-конкретно и хипотезите за клауза, съдържащи се в приложението към Директива 93/13.

        В горецитирания смисъл е и Решение на Съда (първи състав) от 26 април 2012 г. (преюдициално запитване от Pest Megyei Bнrуsбg — Унгария) — Nemzeti Fogyasztуvйdelmi Hatуsбg/Invitel Tбvkцzlйsi Zrt (Дело C-472/10) , съгласно което :

Диспозитив :

1. Националната юрисдикция, която в производството за преустановяване на нарушение се произнася по колективен иск от името на потребителите, предявен от определена в националното законодателство организация, следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директива  93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно нравноправните клаузи в потребителските договори неравноправния характер на клауза, съдържаща се в общите условия по потребителски договори, с която продавач или доставчик предвижда едностранно промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали — предвид всички съдържащи се в общите условия по потребителски договори клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите общи условия — съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора.

2. Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 във връзка с член 7, параграфи 1 и 2 от тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че:

— допуска обявяването на нищожността на неравноправна клауза, съдържаща се в общите условия по потребителски договори, в рамките на производство по колективен иск за преустановяване на нарушение по член 7 от тази директива, предявен срещу продавач или доставчик от името на потребителите от определена в националното законодателство организация, да произвежда в съответствие с това законодателство действие за всички сключили договор със съответния продавач или доставчик потребители, за който се прилагат същите общи условия, включително за потребителите, които не са били страни в производството за преустановяване на нарушение,

— когато неравноправният характер на съдържаща се в общите условия по договорите клауза е установен в такова производство, националните юрисдикции са задължени и в бъдеще да съобразяват служебно всички предвидени в националното законодателство последици от тази констатация, с цел споменатата клауза да не обвързва потребителите, сключили договор, за който се прилагат същите общи условия.

1. Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата в главното производство, която не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза за мораторни лихви в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение.

2. Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка като член 83 от Кралски законодателен декрет 1/2007 от 16 ноември 2007 г. за преработване на общия закон за защита на потребителите и ползвателите и на някои допълнителни закони (Real Decreto Legislativo 1/2007 por el que se aprueba el texto refundido de la Ley General para la Defensa de los Consumidores y Usuarios y otras leyes complementarias), която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза.